(продължение)

Евелин...

 

- На работа ли тръгваш? Да те закарам, или ще вземеш такси?...

Колата й бе на ремонт и имаше чувството, че е с вързани ръце. Толкова бе свикнала с нея, че изпита ужас, когато усети нехарактерния звук в двигателя й. Обичаше бързите скорости, вдигаха адреналина. И вятърът в косите й, лятото когато яхваше кабриото си...

Но сега искаше да се разходи...

Снощи Салвадор я молеше да се видят... За кой ли път! Имаше друго име, но тя така го наричаше. И отдавна бе разбрала, че не е художник, а архитект. Ако, нещо го увличаше, то е поезията. Но, не беше от онези нежни поети, които ронеха сълзи по измислени желания... Пишеше... и естествено, че най-хубавите му стихове бяха вдъхновени от нея. Или поне така й се струваше. Докосваха я...

- Искам да зная днес по коя улица ще вървиш! И не за да те срещна! Вече отдавна спрях да вярвам, че това някога ще се случи. А за да мина по твоите стъпки...

Тези думи кънтяха в ума й. Но не можеше да ги изгони. Стъпваше и й се струваше, че оставя следи. Следи за незавръщане, по които той ще мине.

 Страхуваше се от тази среща. Не трябваше да се срещат. Винаги ума е надделявал при нея. Винаги е побеждавал чувствата...

Той имаше сериозна връзка от 5 години. Тя също... Разказа й за Нея, тя за Него... Не искаха никой да бъде наранен! Имаше много повече какво да губят, отколкото да спечелят, при една евентуална среща. Дали се влюбиха наистина, или просто искаха да си подарят любов!? Понякога се питаха... Всеки сам за себе си, но не го казваха на глас... “Никога не е късно човек да направи грешка... И, ако направи грешка, то поне нека е голяма” – често обичаше да се шегува той... Или просто се опитваше да я подготви за това, което можеше да се случи...

- Имам покана за честване на годишнина от рождението на  любимия ми поет. Утре вечер...

Не се усети как се изплъзна от устата й. Но искаше да го сподели. Обичаха едни и същи поети, слушаха една и съща музика, харесваха едни и същи неща...

- Позволи ми да бъда и аз там...

- Не, това няма да е среща с теб, Салвадор. Ще бъда с поета, когото обичам... Вече не е между живите, но духът му ще бъде там, чрез неговите стихове...

- А, моят дух ще бъде с теб... Не искам среща, Евелин. Просто ще бъдем в една зала, ще дишаме един въздух, ще слушаме заедно стиховете, които толкова много обичаме. Ти ще си там, някъде... И залата ще ухае на жасмин, портокал и море...

Заспа объркана, с мисълта за последните му думи. Когато говори сърцето й – слушаше разума. Но сега говореше сърцето... И за първи път не знаеше кого да послуша.

 И тази сутрин в пощата си намери стих и червена роза. Аромат на любов и страст изпълваше  стаята. Чувстваше го... Витаеше наоколо... Като призрак. Понякога протягаше ръка... и потръпваше. Усещането бе повече от истинско... Зачете се...

 

                                     « Евелин...

 

Двоумиш ли се? Утре аз ще съм там,

на нашата среща. Може би ще съм сам!?

Ще стоя, ще те чакам... Вече знам...

Няма да бъдеш! Но аз ще съм там...

И ще мисля за теб!

И дано да вали...  Да се смесват сълзите...

И дано да гърми... Да не чувам сърцето... как бие ...

и спира... как умират мечтите...

Ако все пак си там... лесно би ме познала...
Някои там ще мълчи... и ще търси със поглед -
това ли е тя... или тя... или тя...

Ще ме видиш... аз зная!
Ти  отдавна ме чу!
Не... Няма да плача... за какво е това?...

Ще се смея , ще скачам...
Ще ме вземеш за друг . А някой - друг - ще
объркаш... Ще го стреляш с очи... Ще го

гледаш... във гръб... как се отдалечава...

А всъщност... /да , да!!!/ аз ще бъда до теб...

Ще те докосна... сякаш неволно... Ще ти кажа

"Простете!"... И ще гледам как следваш го
другия... Ще дочувам как тупка сърцето ти...

Как ухаят косите ти...
на жасмин
портокал
и море...»

 

...Отиде... От поетичната среща в спомените й остана единствено  погледа, който я изпепеляваше... Горяха дрехите й... Изгаряше душата й...

Хукна... Дори високата скорост не можеше да угаси пожара бушуващ  в нея... Тогава включи телефона си... смс - « Евелин, твоето име звъни... все по-тихо... и по-тихо... Отдалечаваш се... но те виждам... виждам те... виждам те, Евелин... Виж...»

Искаше да бъде там... Да бъде с него... Да бъде негова...

Но в този миг само  Вятърът я докосваше... Греховната Луна се усмихна... Звездите продължаваха да ги търсят в тишината... и да ги откриват навсякъде...

 

А  там... В безвремието... Душите им още правят Любов...

 

 

 

 

 

 

Чудестна кръстница е Евелин...Любовта и е Дали....

Не съм художник аз като Дали,
но ти за мен иконно си прекрасна..

Израстването ти в тази творба е голямо и се чувствува,
не съм звездоброец да отгатна кой е човекът на когото е посветено , а може би е породено от нещо .Когато се плаче на едно произведение значи сила, а не слабост.

израстването ти в това произведение е голямо,
породено е от нещо не знам кой е човекът на когото
е посветено ,но е много добро и силно защото е от
вътре. Когато се плаче на една творба това означава
сила ,а не слабост.

Въпрос, който мнозина си задават... Но ти знаеш отговора, Вал... :)))

Грешка ще бъде, ако продължаваш да търсиш мен в образа на Евелин... :))) Освободи се от тази мисъл, дори с риск разказите да не ти се сторят толкова прекрасни...

Казах каквото чувствувам. И съм сигурен че не греша
не виждам причината за острота ,когато нещата са
просто така. Една творба е творба, когато рефлектира
в някого, а не само като творба сама по себе си.
Ако съм излишен мога просто да си отида.Това зависи
от теб.

за чувството към творбите ми и към мен! Ценя го...
Но това, че търсиш в лиричните ми герои реално съществуващи личности и събития, не те ли плаши!? Мен... Да!

Ще те докосна... сякаш неволно... Ще ти кажа

"Простете!"...

Фантазията ти се вихри повече от моята... "Простете!" ;))))

Gluposti....,palni gluposti!!

Ок, анонимни! Ще й предам...

* Но много жалко е, че някой няма дори самочувствието да се подпише под собствената си глупост!

АНОНИМНИ ГЛУПАЦИ РАЗДУХВАТ
И ЗАСЯВАТ СЪС ГЛУПОСТ СВЕТА.
МАЙ, ЧЕ МЯСТОТО ИМ НЕ Е ТУКА
АНОНИМЕН - ДАНО МЕ РАЗБРА....

Ясната ти и безкомпромисна позиция!

Много е нежно и не само любов, усещанията на тези двама обичащи се артисти, с целият им колорит е напоил въздуха в повествованието, два свята се откриват, разсъбличат приливат един в друг. Много копнения, много екстравагантност. Проза - поезия. Поезия от живота.

Ще прочета и останалите ти разкази.

Много ми допадна стила ти.

ме изстреля в звездна орбита!... За мен е чест, Разказвачо! Прегръщам те, силно... :)))