(продължение)

          Евелин...

- Спри! Ще се нараниш! Ще се убиеш... Спри, лудетино... Моля те...  Ако, трябва аз ще те закарам до там.... Недей!...
       Ръцете му безпомощно увиснали, направиха кръст и зашепна...

- Господи, запази ми я! Пази я... от самата нея!...

Съпругът й... Защо бе толкова добър!? Защо, винаги тичаше да я подкрепи, дори още преди да падне!  Дразнеше я тази обсебваща загриженост!  Знаеше от  малка да се бори сама. Препъне ли се -  сама да се изправи!...

Един, единствен готов съвет й даде баща й...

- Човекът до теб трябва да е стъпил  здраво на земята, детето ми!  Но никога да не прекършва твоя полет...
     Парадокс! Омъжи се за пилот. Когато съпругът и виждаше зареяния  поглед, често се шегуваше...
         - Аз летя... Излитам! И кацам! А ти си вечно в полет... Няма ли свършване твоето гориво!?
        Очите му я милваха с нежност... Защо ли я убиваше с  тази тиха обич!?
        Не си задаваше този въпрос, до преди да го срещне... Него... Малкият принц... Преди да познае душата си в неговата... Прекарваха заедно всяка свободна минута. Често заспиваше в кабинета си до лаптопа, искаше да чува дъха му... Съпругът й влизаше, лекичко махаше слушалките, целуваше зачервените й ушенца и оставаше да я гледа дълго... Беше до някъде благодарен на това момче, нейния Малък принц... Откъсна я от мислите по загубата на баща й. Вече я чуваше все по-често да се смее... Но и плачеше... Такава си е тя...чувствена и  ранима...
      Чу я един ден да да му разказва по skype за семейството си, за него... Казваше, че е добър и го обича! Развълнува се... Но още повече, когато долови думите на момчето... Гласът му звучеше странно, потрепваше...
      - Знаех, че не си сама, Евелин. Не може мечтите да бъдат сами. Все на някой се сбъдват... Там някъде чувам щурец... Тъжната му песен кара светлината да трепти,  оставя следи, които не могат да бъдат изтрити... По тези следи ще тръгнем, ще съградим нашия дом... Там горе във висините... Ще го пазим, както птиците пазят гнездата си... с височина... Прегърнем ли се с теб...  ще полетим!...
        Тя можеше да го слуша с часове... Месеци наред, дори не го бе виждала. Накрая, когато той си купи камера, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Ще го види... Днес! 
       Да! Това бе той... Нейният Малък принц! Топлите му кадифени очи, бисерната му усмивка, кожата му с цвят на какао и мляко... (с малко повече какао ;)))
        - Сега вече зная, че обичам не само душата ти...
         Думите  и чаровната й  усмивка го смутиха...
      - Искам да знаеш! Отдавна исках да ти кажа...
          - Не казвай нищо... Или не... Ще ми го кажеш, но когато бъда при теб... Сега...
           Трескаво зарови в чантата си. Ключовете на колата издрънчаха на пода. Грабна ги... След себе си чу само молбите на съпруга й...
         Не можеше да издържа повече... Нито миг... Натисна педала на колата и се устреми към магистралата. След два часа ще бъде при него. Защо толкова дълго бяха чакали този миг? Как е могла до сега да живее! Как!?... Хилядите въпроси караха да увеличи скоростта. Опасно бързо... Но нищо повече не можеше да я спре! И нямаше да я спре...
      След кратко лутане стигна селцето. Старците от кръчмата с почуда изгледаха непознатото момиче и зацъкаха при вида на луксозното  возило. Припряно ги попита  нещо...  Набързо я упътиха... Спря пред дървена портичка, зад която я гледаше с недоумение стара, съсухрена жена. Целият двор беше осеян с рози... червени, бели, жълти, розови...

- Евелин...

 Позна я от многобройните снимки, закачени като икони в стаята на сина й.   
       - Той е вътре. В неговия свят... Където си и ти, омайна Розе... Трябваше там да си останеш!... Защо дойде!?       
        Не отговори... Искаше по-скоро да го види... Да го прегърне... Да хукнат по полята... По реката... Да се катерят по дърветата... Да изкачат техния връх, от където се виждаше света  като на длан!  
    Отвори със замах вратата. Срещнаха я същите умни, топли очи и усмивката наниз от бели бисери... Нейният Малък принц...  
   Но защо седи там... Защо не изтича да я прегърне? Нима не го желае толкова силно, колкото и тя!?
    Момчето натисна бутона на инвалидната си количка... и протегна ръце за прегръдка.
      Тя видя собствената си сянка как се строполи на земята. Сложи глава на коленете му, завити в памучно одеяло... Не искаше да вижда сълзите й. Не трябваше да я вижда слаба...
       Изправи се... Познаваше тази сила. Твърдо и решително забута инвалидната количка към вратата... Въздух, трябваше й глътка въздух... Получи го! Старата жена срещна обезумелите очи на момичето... Какво бе намислила!? Не посмя да попита... Остана така, докато се изгубиха от погледа й. Само от далечината се чуваше звънкия им смях, който се примесваше с праха от коларския път. Тичаха... Падаха, изправяха се ... и пак!
   Върхът! Този толкова мечтан връх! Техният връх... Свят за двама...

 - Хайде, затвори очи... Мой, Малък принце... И  ще  полетим...

                                                        

 

        

                                                                                        

 

 

 

     

...и всеки път успяваш да ме изненадаш !Разказът е великолепен!!!Обичам твоята неизчерпаемост и невероятното ти умение да преплиташ живи картини!
juli

А аз обичам истинското ти приятелство, Джули... :)))

eh. sadba.sadva.tajna tvorba i .razvalnuvana du6a

Разказът е абсолютен и тотален. И неразбираем за всеки .Само Любовта струи от всякъде.
Завършекът е много силен и абсрактен, който ни кара
дълбоко да се замислим ,това ме навежда на мисълта,
че за един голям хуманитар и велика душа ,инвалидната количка не е от значение щом душите се
сливат. Защото по принцип малкият принц ,никога не
е бил в инвалидна количка.

И твоя коментар е доказателство за това, че разказът е "неразбираем за всеки"...

* Благодаря, че го прочете и те замисли! :)

varhat na tvorbata e EVELIN. moite pozdravleniq

Не се влюбвай отново в нея, Рибарю... ;)))

не ти причини сърцетуп това вълнение, Алехтин... ;))) Пази се!

Пишеш дълбоко, Ев! :) Някои пасажи изплуват , без да питат ;):) Поздравявам те!

А ти умееш да плуваш в дълбокото, eddie...

* Спокойно съм, че няма да се удавиш във водовъртежа ми! ;)))